страдам от абстиненция
липсва ми
бялото вино
блестящо по твоите зъби
като водопад безплодни надежди
липсва ми името ти
сред звуците,
звук неизречен,
измислен,
извикан само наум
липсват ми
цветните настроения,
навяващи дъх
на неразумно
липсва ми онова мълчание,
в което вечно ме вплиташе
страдам от абстиненция
бавно издишвам
въздуха от дробовете
на малки пресечени
точно отмерени
глътки
откъсва се звук
(звук!)
но от звуците цветни
онези, които ти не заместваш
и които теб не заместват
контрастна съм,
безцветна между редовете
обезцветена дори повече
от прозрачните найлонови пликчета
страдам от абстиненция
липсва ми да угасвам
сред твойте мълчания
липсва ми
неизвестно къде да отлиташ
липсва ми
"някой път..."
липсват ми
световете,
които градеше
и надеждите,
които рушеше
липсват ми.

липсваш ми
като синьо (без)дихание
сред зеления ми светоглед
липсваш ми
като гробовно мълчание
в неизвестен никому куплет
страдам от абстиненция,
на пресекулки
дъхът ми излиза,
заспивам.
остани при мене... само за малко





посветено на един човек, с когото не сме изживяли почти нищо от споменатите горе неща, който напоследък като че ли ме отбягва,
а на мен той ми липсва
не, няма харесване
в тези измислени думи
може би само мъничко, мъничко само
но и толкова май не е желано.
както и да е. липсва ми и, макар че няма как (мисля о.О) да види тези редове, а и едва ли би се поинтересувал, въпреки това за него има една огромна огромна прегръдка.
задето е... той :] (не, не с главната буква)