Втооро блогче xD

Такааа... Ще си водя два блога. Един - за това, което чувствам и един за всякакви размисли по различни теми. (: Та, ето адресът на другия... http://onthestreetofdreams.wordpress.com

Не усещате ли,
че ме разболявате.
Разболявате ме
физически и душевно
Всеки вик
и всяка дума
прорязват все по-дълбоко,
създават черна дупка
във стомаха ми,
която се старае - и успява -
да погълне всичко в мене,
всяка свежа мисъл.
Не усещате ли,
че ме разболявате?
Докарвате ме до онази граница,
онази граница, тъй трудно достижима,
до която ме докарват толкоз'малко хора.
Онази граница, при която
трябва вече да внимавам
много, много да внимавам
как докосвам всеки един предмет,
да внимавам, защото
стисна ли го малко.
съвсем малко по-силно,
той се чупи.
чупи се като закачалката
преди минути.
или се удря силно като
стола преди малко.
не усещате ли,
че ме разболявате?
болни хора.
аз не искам да съм като вас.

:/

Дуф! Напоследък съм в настроение да пиша неща-които-не-са-нито-поезия-нито-нещо-особено-откъм-литературно-значение- но-такива-които-чувствам-по-някакъв-начин. Мхм. ^^ Соу. От пети септември в 1 и малко ей ем. Ии... второто е от днес. Не знам колко часа. (;
Лет'с бегин.

имам нужда да спра,
за да се огледам.

да няма кой да пречи
на преценката ми.
да се усмихна непринудено,
по детски.
да спра да мисля
(следователно да съществувам?)
да спра да се чудя
по коя пътека да поема,
да погледна нагоре
и да видя
моята звезда.
Малката моя пътеводна звезда.
имам нужда
уличната лапма
никога да не угасва,
да не се стопява
пламъчето
в нечии очи. (чии?)
имам нужда да се усмихна непринудено,
по детски.
да има кой
да предизвиква таз' усмивка.
и да спра да мисля.
скоро вече
няма да съм пристрастена.
очите ти няма да са океана,
в който аз се давя
и думите ти
няма да са мойта дневна доза
наркотик.
имам нужда
да впия устни в твоите
и да те прегърна,
но няма да пристъпя
границата,
която сама създадох.
Няма.
скоро вече
няма да съм пристрастена
към погледа ти - като кокаин
и към усмивката ти - като хероин.
думите ти
и помахването с ръка
няма да са моят наркотик.
няма да съм зависима
вече от теб.

от теб пък по-малко.
от теб... никак даже.
от тебе също ще се отърва.

просто се надявам
да си върна усмивката.
Непринудена,
по детски чиста и добра.

имам нужда.



___________________





остави ме.
забрави.
няма нужда
да ми казваш нищо.
just disappear
with a gust of the wind.
няма да боли,
обещавам.
знам.
на прощаване
се усмихни.
имахме добри времена.
но и тях не помни.
(или ги запомни?)
остави ме.
забрави. :)
it's really easy.
trust me
for one last time.
as i trust you. :)
обичам те и...
забрави.
за всичко.

(иска ми се да римувам с "мечти".
но забрави.
просто забрави. :)
както казах,
няма да боли.)

we will fade away.

-.-

I lost you or you lost me or whatever. That's the truth, only the truth and the whole truth... or however this is.

Отново ставам скептична!

Добре де... Добре.
Не, всъщност съвсем не е добре.
Има... има толкова хора, които ми се доверяват. Разказват ми. Може да има още толкова много... А защо все се стремя да разбера хората, които не искат да бъдат разбрани?
Фък юуу.

I feel like I'm the last person you'll share somethin' real, you know. Just... go away. I don't care. (or wish I didn't)

И... абе, няма значение. Тъпо е.
И поредният тъп пост, мнали.
Както и да е.
Както и да е.

Never will be part of you, now I'm sure.

///

Мимс, ако още искаш да видиш нещо по-ново мое... Ето. Но не е нищо особено, as usual. I'm just not that kinda artist. Or I'm just not an artist, you know.

Цветовете се губят в безсмислени фрази.
Очите забравят, но следите остават.

/Луната се издига и пада,
сломена от звездния блясък./

Сковани ръце и съсирена кръв
подсказват за спомени бледи,
цветовете се губят в безсмислени фрази.
Всичко остава черно-бяло.
Секунди отлитат невиждано бавно,
думи редят се в безсмислени фрази.

Безсмислени фрази...
"Вихрогонецо, безумец неземен!"
Безсмислени фрази.
Коне. И хора. Мечове, копия, саби.
Поредица безсмислени фрази.
Проблясъци от бледа памет.

"ВОЙНАТА!

Имаше хора, коне и война!
Мирис на кръв
и душащо безумство.
Помня, паднаха двама
другари.
Удар със меч
във врата ми.
С тъпата част ме удари.
Изправих се.
Вървях, вървяха и те, черно-бели
на фона на изгрев червен.
Кървави пари.
Убих един, втори, трети...

Безсмислени цифри, безсмислени фрази.
Паметта се стопява, ала следите остават -
сковани ръце и съсирена кръв
по устните ми.
По моите устни.
Смъртта ме настига, едва ли...

...ще дочакам още едно утро."

/издъхна със първия лъч светлина/