Свито на кълбо върху новия кожен диван, най-щастливото момиче на света мечтаеше. Притискайти глава до коленете и обгръщайки краката си с ръце, тя не даваше на нито един красив миг да и се изплъзне.
Едва преди няколко часа се бе прибрала зачервена, задъхана от тичането, с премрежен поглед и песен на уста. Не забеляза учудената физиономия, с която я дари майка й, и се втурна нагоре по стълбите към стаята си. Той... той я... тя... те! “Двамата, двамата, дваматааааа” – въртеше се в ума и. Тази единствена думичка, така малка и не значителна, но именно думичката, за която бе мечтала толкова много пъти.
Случайни картини от запознанството им се измъкваха от сенките на забравата и потропваха на вратата към спомените й.
Беше късен следобяд. Буташе колелото си по софийските тротоари между високите, засенчващи слънцето сгради. Бе потънала в мисли и не забеляза как стигна до паметника на Васил Левски. Когато вдигна поглед и го видя, в ума и неочаквано изникна асоциация със стар дъб в центъра на огромна поляна. После забеляза някой да пресича улицата, отивайки към паметника. “Още един заблуден провинциалист” – помисли си тя усмихнато и също пресече улицата, за да му покаже пътя. Ала когато стигна до тротоара, си даде сметка, че човекът просто иска да направи няколко снимки от близо. “Фотограф? Очарователно” – мина през хаоса от мисли в главата й, точно когато се обръщаше, за да пресече отново.
- Хей! – един глас, приятен, нежен, леко дрезгав, кадифен я спря, пронизвайки всяка част от тялото й. Тя се обърна и в този миг сякаш гръмнаха фанфари, сякаш симфоничен оркестър засвири някоя ария или пък просто вятърът прошумоля през листата на дърветата. По-късно осъзна, че всичко това са били няколко клаксона и разменените груби думи между шофьорите.
А там, пред нея, я чакаше нейният принц. Дали бе красив – тя не знаеше, а и оценката и едва ли би била обективна, но когато проговори, гласът й трепереше:
- Да?
- Исках да те питам... в Университета ли учиш?
- Ако имаш предвид Софийския, да.
- Да... значи оттам си ми позната.
- Съжалявам, аз май не...
- Не си ме виждала? Не се притеснявай, няма значение... Знаеш ли, красива си. Би ли искала някой път да те снимам?
- Ами... щом искаш... да, може... – в същия момент усети студени капки дъжд по главата и раменете си. Кога се бе заоблачило? Кога бе завялало? Не знаеше. – Нямаш ли чадър?
- Не, аз... забравих го.
- Тогава да идем в някое кафе, защото аз също нямам.
- Това покана за среща ли е? – след смутения й поглед той допълни – Спокойно, шегувам се.
Няколко дни по-късно й направи фотосесията. Бе толкова мил и позитивен... обикна го. Всъщност го обичаше от момента, в който чу гласа му.
А в този ден, година по-късно, спомените й се завихриха в красив танц, сглобявайки случилото се през последния следобед.
Отново валеше, но когато го видя да слиза от автобуса, сърцето и трепна както милиони пъти досега и – по случайнст или не – дъждът спря.
- Красива си. – каза й.
- Благодаря ти.
- Няма за какво.
- Има. За това, че винаги си толкова мил и добър с мен, заради оптимизма ти, защото си така позитивен и в това прекрасно слънчево настроение, и затова, че прие поканата на едно момиче да влезете в някое кафе, докато дъждът спре, за всичко останало, за толкова много неща те обичам... – в края на думите той отне дъха й с целувка.
